Полуфабрикат "Демократичен империализъм"

 

Арундхати Рой, 19.05.2003 в ZNet и, Outlook Индия и Internazionale Италия

На 3-ти юли 1988г. Американският крайцер Винсинъс (Vincennes), разположен в Персийския залив сваля по погрешка ирански пътнически самолет убивайки 290 цивилни пътници. Помолен да коментира инцидента, Джордж Буш Първи, по онова време ангажиран с предизборната си кампания за президент, завява с финес: “Няма да искам извинение от името на Съединените Щати. Не ме интересува какви са фактите”. Не ме интересува какви са фактите - перфектно мото за новата американска империя. Може би с една малка вариация: фактите може да са такива каквито ги желаем ние.

В Съединените Щати поддръжката на общественото мнение за войната срещу Ирак се базира на куп лъжи и измами, координирани от правителството и сръчно раздухвани от корпоративни медии. Освен измислените връзки на Ирак с Ал Кайда е на лице и инсцениране на тревога от иракските оръжия за масово унищожение. Джордж Буш (малкия) дори стигна до положението да заяви че би било “самоубийствено” за САЩ да не нападнат Ирак. Целта на тревогата е една единствена и представлява стара практика пременена обаче в нови дрехи -  доктрината на превантивния удар. Това означава че Съединените Щати могат да правят каквото си щат. При това вече официално.

Войната срещу Ирак се състоя и беше спечелена, и оръжия за масово унищожение не бяха намерени. Никакви. Нито едно мъничко. За да успеят да го намерят, най-вероятно ще трябва да го подхвърлят. Дори при едно такова развитие на нещата, по-критичните от нас ще продължават да търсят отговор на въпроса защо Саддам Хюсеин не ги използва след чуждото нашествие. Някои питат “какво би се променило ако Ирак наистина няма химически и атомни оръжия?”. Какво би се променило ако няма връзки с Ал Кайда? Какво се променя ако Озама Бин Ладен мрази Саддам Хюсеин така както мрази Съединените Щати? Нали Буш Малкият казал че Садам Хюсеин бил “диктатор убиец”. Ето защо изводът бил че Ирак имал нужда от “промяна на режима”. Няма значение че преди четиресет години, когато президент бе Джон Ф. Кенеди, основна роля в организирането на тогавашната промяна на режима в Багдад имаше ЦРУ. През 1963-та, след преврат в Ирак се качва на власт партията Ба Ат. Използвайки списъци доставени от ЦРУ, новия режим елиминира систематично стотици медици, преподаватели, адвокати и политически дейци набедени за левичари.

През 1979-та, след вътрешнопартийни борби, президент на Ирак става Саддам Хюсеин. През април 1980 година, докато той избива шиитите, съветника по националната сигурност на САЩ Збигнев Бжежински декларира че “Няма съществена несъвместимост между интересите на Съединените Щати и Ирак”. Вашингтон и Лондон подкрепяха Саддам Хюсеин скрито и явно. Финансираха го, екипираха го, въоръжиха го и му доставиха материали с двойно предназначение (използвани официално за цивилни цели и неофициално за производство на оръжия за масово унищожение). Поддържаха пъкления му възход финансово, материално и морално. Поддържаха и осемгодишната му война срещу Иран и отровното обгазяване на кюрдския народ в Халабия през 1988-ма. 14 години по-късно тези  престъпления се използват като претекст за превантивното нашествие.

Въпросът е че ако Саддам Хюсеин е наистина толкова жесток, за да заслужава най-сложния и най-разгласявания опит за покушение в историята, тогава неговите поддръжници от миналото трябва най-малкото да бъдат съдени за военно-престъпления. Защо тогава в проклетото тесте от карти с издирвани мъже и жени не фигурират лица на хора от американското и британското правителство? Може би защото когато е намесена империята фактите не са важни? ...

“Всичко това са стари истории” - казват. “Саддам Хюсеин е изверг който трябваше да бъде спрян. И само Съединените Щати можеха да го спрат”. Тактиката работи – използва се настоящо морално бедствие, за да се забулят греховете от миналото и прикрият ужасяващите планове за бъдещето. Индонезия, Панама, Никарагуа, Ирак, Афганистан – списъка се удължава все повече и повече. Да чакат своя ред Египет, Саудитска Арабия, Пакистан, Турция и средноазиатските републики.

Ето го победният марш на империята, чиито нов боен вик е Демокрация. Демокрация доставена по домовете на крилете на ... касетъчни бомби. Смъртта е само скромна цена за да вкусиш от този нов продукт: полуготова имперска демокрация (загряваш до кипене, добавяш петрол, после бомбардираш).

Инвазията и окупацията на Ирак бяха предавани по телевизията на живо. Докато света наблюдаваше безучастен една 70-вековна цивилизация бе сведена до анархия. Преди началото на военните действия службата за реконструкция и хуманитарна помощ (ORHA) предава на Пентагона списък с шестнайсет изключително важни обекта заслужаващи особено внимание и охрана (статии в Уошингтън Таймс тук и в Гардиън (UK) тук), където на второ място фигурира Националният музей на Ирак. Като резултат от американските грижи, музеят - пазител на антични културни свидетелства, не само е разграбен, но е и осквернен. 

Днешният Ирак е историческа част от древна Месопотамия – цивилизация процъфтявала по бреговете на Тигър и Ефрат, създала първата писменост, първия календар, първата библиотека, първия град и, по ирония на съдбата, първата демокрация. Вавилонският цар Хамураби за първи път в човешката история написва закони които да регулират социалния живот на гражданите. Това бил кодекс в който изоставените жени, проститутките, робите, дори животните имали права. Кодексът на Хамураби отбелязва не само раждането на правовия ред, но и зародиша на социалната справедливост. Американското правителство не би могло да намери по-малко подходящ терен за да разгърне незаконна война, демонстрирайки явно пренебрежение към ред и справедливост.

Последният (шестнайсети) обект в списъка на ORHA е министерството на петрола. Той е и единствения  опазен. Вероятно защото окупационната армия мисли че в арабските страни списъците се четат наопаки?!? Сигурността на иракския народ била негова си работа, а онази на иракското културно наследство и на инфраструктурите не била работа на окупаторите. Сигурността на петролните залежи, обаче, ДА. Естествено че ще е тяхна работа. Петролните ресурси бяха турени “на сигурно място”, едва ли не, още преди началото на нашествието.

Оригинален декор

На 2-ри май Буш (малкият) стартира предизборната си кампания за през 2004-та, когато се надява да бъде, най-накрая, избран за президент на Съединените Щати (предвид фарса с преброяванията и неяснотата с последните президентски избори в САЩ, бел.прев). След, вероятно, най-късия полет в историята на авиацията, изтребител каца на палубата на закотвения срещу Сан Диего самолетоносач Абрахам Линкълн. Дистанцията до брега е много малка. Функционери от Администрацията със задоволство споделят пред Асошиейтед Прес, че разположили този огромен кораб по най-добрия възможен начин за заснемането на речта на Президента Буш, на фона на морето вместо на фона на бреговете на Сан Диего. Президентът Буш, който не е служил в армията, се появява на мостика облечен в живописна униформа – яке на Топ Гън, авиаторски ръкавици, очила, каска и кубинки. Поздравява официално приветстващите го военни и тържествено обявява войната в Ирак за приключила, подчертавайки че става въпрос само за “победа срещу тероризма в една война, която продължава”. Много внимателно пропуска да обяви гръмко победата защото по силата на Женевската конвенция, победилата армия трябва да изпълнява задълженията на окупационна сила – отговорност която администрацията на Буш така и не желае да поема. И после, с приближаването на 2004-та може да притрябва някоя нова “победа срещу тероризма”, с която да се печели доверието на двоумящи се избиратели (ето я Сирия  на угоителен режим преди за бъде заклана). 

Става все по трудно да се прави разлика между предизборна кампания и война и  между демокрация и олигархия.

Еуфимизъм

Според проучвания на Галъп съгласието с  “война на САЩ и неговите съюзници” (без участието на ООН) не надвишава 11% в нито една Европейска държава. Но правителствата на Италия, Испания, Обединеното Кралство, Унгария и други източно-европейски страни бяха похвалени за това че пренебрегнаха мнението на мнозинството от поданиците си, поддържайки незаконното нашествие. Как се нарича всичко това? Нова демокрация? Толкова демокрация колкото е нов британския new labur (етикет, който Тони Блеър се опитва да закачи на иначе баналната си политическа линия, бел.прев).

Демокрацията – свещената крава на модерния свят, е в криза. Дълбока криза! В името на демокрацията вече се извършват всякакви престъпления. Тя се е превърнала е в малко повече от празна дума, куха, без стойност и лишена от съдържание. Може да означава всичко онова което си пожелаете. Демокрацията - проститутката на модерния свят, е готова да се съблича и облича, готова е да задоволява всякакви желания и вкусове, да се подчинява и да бъде експлоатирана.

Модерните демокрации съществуват от достатъчно дълго време, за да могат неолибералните капиталисти да научат как да ги подчиняват в собствена угода. Техниките за проникване в основните организми на демокрацията (независим съд, свободен печат, парламент) и прегъването им според целите, са все по-рафинирани. Проектът на мултинационалните компании за глобализация разрушава правилата за функционирането на демокрацията. Свободни избори, свободен печат и независимо правосъдие не означават нищо след като свободния пазар ги е превърнал в стоки за продан на най-добрия оферент.

Демокрацията се е превърнала в еуфимизъм използван от империята за да говори за либерален неоколониализъм. Демократичната машина е извадена ефикасно от строй.

---

Политици, медийни барони, съдии, фирмени лобита и правителствени служители се припокриват и  преплитат в сложна подземна мрежа, която застрашава механизмите за контрол и равновесие между конституция, съд, парламент, администрация и независими средства за масово осведомяване (може би по-важни от всички други!), които съставят основата една парламентарна демокрация. В много случаи преплитането не е нито сложно нито много прикрито.

Италианския премиер министър Силвио Берлускони, например, притежава контролния пакет от важни всекидневници, списания, телевизионни канали и издателства. В Съединените Щати, Клиър Ченъл Уърълдуайд Инкорпорейтид е най-големия собственик на радиопредаватели и контролира повече от 1200 радио-канала. Неговия генерален директор подпомогна кампанията на Буш със стотици хиляди долара, а по време на войната организира патриотични манифестации в нейна подкрепа из цялата страна, и командирова свои репортери за да ги отразяват, като че ли ставаше въпрос за първостепенни новини. Ерата на фабрикуване на съгласие* започва да отстъпва място на ерата на фабрикуване на новини. Скоро редакциите ще се откажат от този фарс и просто ще започнат да наемат театрални постановчици на мястото на журналисти.

Американският шоу бизнес става все по-жесток и войнствен, докато американските войни заприличват все повече на шоу бизнес. Дизайнерът на декора на залата за пресконференции в Катар, на стойност 250 хил. долара, използвана от генерал Томи Франкс по време на операцията Shock and awe, е проектант и на декори за Дисни, Метро Голдън Майър и телевизионното шоу на ЕйБиСи Good Moorning America.

Иронията е жестока. Съединените Щати, които имат най-големите защитници на свободата на словото и, допреди време, най-сложното законодателство в нейна защита, стесняват по такъв невероятен начин пространството за изявите на тази свобода. По сложен и странен начин дискусиите и еуфорията, които традиционно съпътстват защитата на свободата на словото в Америка, прикриват ерозията на фактическите възможности за нейното упражняване.

Американската масмедийна империя е контролирана от една шепа хора. Президентът на федералната комисия по комуникациите Майкъл Пауъл - син на Държавния секретар Колин Пауъл, предложи мерки за по-нататъшното дерегулиране на сектора, водещо неминуемо до още по-голяма концентрация.

И така, ето я тази най-голяма демокрация на света, водена от човек който не е легитимно избран, от президент чиито пост му бе дарен от Върховният съд. Каква цена плаща американския народ за това нелегитимно президентство? През трите години управление на Джордж Буш Малкия американската икономика загуби повече от два милиона работни места. Екстравагантни военни разходи, приватизация на социалния сектор и финансови облекчения за най-богатите причиниха финансовата криза на образователната система на САЩ. Според проучване на Националния съвет за щатските законодателства, американските щати през 2002-ра година са отрязали 49 милиарда долара от социалната сфера – здравеопазване, социални помощи, субсидии и образование. Тази година са планирани съкращения за други 25,7 милиарда долара. Общо 75 милиарда. Първоначалното искане на Буш за финансиране на войната беше за 80 милиарда долара.

Тогава, кой плаща за тази война? - бедните на Америка. Нейните ученици, нейните безработни, нейните самотни майки, пациентите в болниците й и онези гледани по домовете си, нейните преподаватели и медицински служители. А кои всъщност се сражава на бойното поле? - още веднъж бедните американци.

Войниците, които се намират под палещото слънце на иракската пустиня не са синове на богати. Само един от всичките парламентаристи (от камарата и сената) има син сражаващ се в Ирак. Армията от “доброволци” на САЩ всъщност зависи от набора на бедни бели, черни, латиноамериканци и азиатци които търсят начин да припечелят нещо за да живеят и учат. Федералната статистика показва че афро-американците са 21% от общата численост на въоръжените сили и 29% от американската армия. В същото време чернокожите са само 12% от населението. Диспропорцията на афро-американци в армията и в затворите е парадоксална. Или може би трябва да я считаме за пример за особено ефикасно интегриране в обществото?

В годината в която честваме 74-тата годишнина на Мартин Лутер Кинг, президентът Буш осъжда програмата affermative action (за придобиване на признание), в полза на черни и латиноамериканци на университета в Мичиган, определяйки я “разделителен елемент” и като “неправилна” и “противоконституционна”.  Обаче успелият опит да се изключат черните от избирателните списъци на щата Флорида, така че Джордж Дабълю Буш да бъде избран, очевидно не е нито неправилен нито противоконституционен. Предполагам че законите за интеграция в полза на белите момчета от Йеил са винаги правилни и конституционни.

Ползата от войната

И така, вече знаем кой плаща войната и знаем кой е на фронта. Но кой има полза от нея? Кой разчита на договорите за реконструкция, възлизащи, според някой, на близо 100 милиарда долара? Може би бедните, безработните, и болните в Америка? Може би американските самотни майки? Или сигурно черните и латиноамерикански малцинства? Операцията Iraqi freedom, уверява Буш, служи за да се върне петрола на иракския народ. Значи, да се върне иракския петрол на иракския народ, посредством големите мултинационални корпорации, като Бечтел, Шеврон, Халлибърн.

Още веднъж, съществува тясна връзка между корпоративните върхове, военните и правителството. Смеската, в резултат на кръстосаното опрашване, е скандална. Представете си: Политическата службата на отбраната е група назначена от правителството за да консултира Пентагона. Нейните членове са предлагани от заместник секретаря на отбраната и одобрявани от Доналд Ръмсфелд. Вашингтонският центърът за Pubblic Itegrity разкрива че 9 от 30-те члена на тази служба са свързани с корпорации, които между 2001-ва и 2002-ра са се сдобили с договори за отбрана на стойност 76 милиарда долара. Един от тях е Джек Шиън (Sheehan), генерал от военноморските сили в пенсия и  вицепрезидент на Бечтел - международния строителен гигант. Райли Бечтел – президентът на компанията, е член на комисията по експорта на президента. Екс държавния секретар Джордж Шулц, който също е в управителния съвет на групата Бечтел, е председател на консултативната комисия към Комитета за освобождение на Ирак. Попитан от Ню Йорк Таймс дали не е притеснен от вероятността за конфликт на интереси, заявява: “Не знам Бечтел да се възползва по някакъв начин от ситуацията. Но щом има работа за вършене, Бечтел е компания която би могла да я свърши”.

Бечтел печели договори за реконструкция на Ирак на стойност 680 милиона долара. Според информация от центъра за Responcive Politics, Бечтел е финансирал с 1,3 милиарда долара предизборната кампания на републиканците (през 1999-2000 година).

В добавка на този фарс е американското антитерористично законодателство. Patriot akt, приет през октомври 2001-ва, станал модел за подобни закони срещу тероризма в други страни по целия свят,  е приет е от камерата на САЩ с 337  гласа “за” срещу 79 “против”. По този повод Ню Йорк Таймс писа че “... на много депутати не е била дадена възможност да се изкажат или дори да прочетат законопроекта”.

Patriot akt слага началото на ерата на постоянното автоматизирано следене. Той позволява на правителството да държи под наблюдение телефони и компютри и да шпионира гражданите по начин немислим само до преди 2 години. Дава право на ФБР да проследява движението, покупките и друга информация за библиотечни читатели и клиенти на книжарници, с подозрението че са част от терористична мрежа. Елиминира разликите между речи и престъпна дейност, премахва разграничението между гражданско неподчинение и престъпление. Стотици хора биват задържани за неопределен период от време с обвинението че са “незаконни войници” (малък пример са хилядите задържани в Индия и в Израел). Който не е гражданин на дадена държава, естествено, няма никакви права. Може просто да “изчезне”, както чилийците по времето на стария съюзник на Вашингтон генерал Пиночет. Повече от хиляда човека, в мнозинството си мюсюлмани или просто хора с близкоизточни корени, са били арестувани, някои от тях не са имали дори правото на защитник. Освен да понася реалната икономическа тежест на войната, американският народ плаща тези “освободителни” войни със собствените си свободи. За обикновения американец “новата демокрация” в други страни по света означава кончина за истинската родна демокрация.

В това време Ирак върви към своята свобода (или към просто към либерализация?!). Уол Срийт Джърнъл писа че “администрацията на Буш подготвила широко обхватни проекти за реконструкция на иракската икономика, следвайки американския модел”. Конституцията на Ирак е в реконструкция. Неговите търговски и данъчни закони, законите за интелектуалната собственост се пренаписват за да превърнат страната в капиталистическа икономика по американски модел. Сега само трябва да се уточни разпределението на работите и Ирак ще е готов за новата си демокрация.

Какво да се прави, както казва Ленин? Бихме могли да приемем факта че не съществуват конвенционални сили които да се противопоставят на американската военна машина. А терористичните актове продължават да дават така очакваното основание от американското правителство за упражняване на репресивни операции. Можете да сте сигурни че само броени дни след друг атентат ще последва нов Patriot akt. Да се противопоставяш на американската военна агресия с аргументите, че ще увеличи вероятността за други атентати е абсолютно безсмислено. Който е чел документите написани през 1998 година от ултраконсервативната група Проект за новия американски век, съдържащи доводите за войната в Ирак, може да го потвърди.

Фактът че Вашингтон успя да заглуши доклада на комисията на Конгреса за “11-ти септември”, според който са били пренебрегнати сигналите на службите за сигурност за евентуални атентати, е също така едно потвърждение че, въпреки всичко, терористите и режима на Буш могат да работят чудесно заедно. И едните и другите смятат че народите са отговорни за делата на управниците си. И едните и другите вярват в доктрината за общата вина и за колективната обреченост. С действията си се помагат взаимно.

Правителството на САЩ вече демонстрира по неоспорим начин способностите си да организира  параноична агресия. В психологията, параноичната атака обикновено е признак на невротична несигурност на индивида. Правейки паралел, може да се направи диагноза и за психологията на народите. Империята е параноична защото е несигурна. Територията й може да е защитена от морски патрули и атомни оръжия, но нейната икономика е разклонена по целия свят, нейния авангард е открит и уязвим.

Нашата стратегия трябва да бъде ориентирана към изолиране на механичните части на империята и изваждането им от строй една по една. Нито един обект не е прекалено малък. Нито една победа незначителна. Бихме могли да преобърнем идеята за икономически санкции наложени от Империята и нейните съюзници на бедните страни. Бихме могли да наложим режим на граждански санкции  на  всяка корпорация свързана с договори в следвоенен Ирак. Всяка от тях би трябвало да бъде обявена и подложена на бойкот. Това би могъл да е нашия отговор на кампанията Shock and Awe и едно голямо начало.

Друго важно предизвикателство е да се откажем от медии, които са единствено информационен бюлетин на безскрупулни собственици и мултинационални корпорации. Нужен ни е нов свят от алтернативна информация и независими медии.

Борбата за тържеството на демокрацията ще е трудна. Нашите свободи не са нито предложени, нито гарантирани от разните правителствата. Извоювали сме си ги сами. Битката за повторното им извоюване трябва да се разгърне по всички континенти и всички страни и не трябва да се спира при държавните граници, но трябва да започне тук в Америка.

Стотици хиляди от вас (американските граждани, бел.прев.) оцеляват под ударите на мощна пропаганда, за да продължат борбата срещу управниците. В условията на ултра-националистична параноя в САЩ, вашата смелост е сравнима само с онази на афганистанците и иракчаните защитаващи бащината си земя. Единствената институция по-силна от американската армия е американското гражданско общество. Ако се присъедините в битката, с милиони вместо със стотици хиляди, ще бъдете приветствани с ентусиазъм от останалия свят. И ще видите колко е хубаво да бъдем внимателни вместо брутални, сигурни вместо сплашени. Считани за приятели вместо изолирани. Обичани вместо мразени.

Ненавиждам факта че не се съгласявам с вашия президент. Вашата страна със сигурност е велика страна. И вие бихте могли да бъдете велик народ. Историята ви предлага този шанс.

Възползвайте се!

 

още от Рой

Месопотамия. Вавилон. Тигър и Ефрат

 

 


начална страница

обратно горе

pavel_lazarov@yahoo.it